Постинг
12.06.2013 19:39 -
Just something...
Автор: niarraprospero
Категория: Изкуство
Прочетен: 1693 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 24.11.2016 09:49
Прочетен: 1693 Коментари: 0 Гласове:
1
Последна промяна: 24.11.2016 09:49
Здравей!
Как да се обръщам към теб? Не смея да те нарека „скъпи”, защото така ме боли още повече. Не смея да те нарека „мили мой”, защото макар и да си мил, никога не си бил мой, а и едва ли ще бъдеш. Не смея да те нарека по име, защото Те ще разберат кой си. А аз не мога да го позволя. Разкривам прекалено много за самата себе си. Затова няма да те наричам никак. Но така дали ще разбереш, че това е точно за теб? Аз ще живея с надеждата, че щом прочетеш и последният ред, нещо в теб ще трепне и ще си кажеш: „ Да, да. Това е от нея. ”
Как си тази вечер? Какво правиш? Аз съм добре, или поне с такава мисъл живея. Сега си седя в леглото. Тази юнска нощ е студена, но все пак балконската врата е широко отворена, защото навън липите са цъфнали. Точно срещу прозореца ми е най-голямото и красиво дърво. То е толкова ароматно! Денонощно в стаята ми се носи нежният полъх на вятъра, който донася приказният аромат на липи.
Разкарах ти прекалено много за ароматните дървета... Сега е време да ти разкажа за моите чувства към теб. Ще се опитам да не говоря за „нас”. Защото няма такова понятие. Има само „Ти” и „Аз”. Никога не стигнахме по-далече от това. Никога не говорихме открито. Никога не бяхме достатъчно смели, за да признаем чувствата си. Или по-скоро аз не бях. Та, дори не ми е известно дали ме обичаше?! Изобщо някога привлякох ли те с нещо?! Кажи ми.
Отговорът не е от значение. Каквото и да кажеш, аз ще те обичам. Тайно, наивно, някак по детски. Но истински. Може да не съм живяла много, може да не съм се влюбвала в никого другиго. Може да съм жалка. Но все пак те обичам.Обикнах те преди близо половин година. А от теб – „ни вик, ни стон”, до ден днешен. И все пак – никой не може да те заличи от съзнанието ми. Може да те забравям за час-два следобед. Но какво от това? Нали все пак заспивам и се събуждам с мисълта за теб. Да, осъзнавам, че съм невероятно глупава. Ти ме мислеше за супер умно момиче, което говори във всяка една област без затруднение, мила, с големи мечти и прекрасна коса! Досега съм постигала всяко едно нещо, което съм си поставяла за цел. А ти беше нещо много по-възвишено от цел. Ти бе мечта. Блян. Необходимост. Така и не можах да те спечеля.
И един ден просто се отказах...
Но чувствата надделяха. И така, послушах сърцето си, което в крайна сметка не ме доведе до никъде. Само до меланхолия, болка и неизвестност. Сега не мога да не чета любовен роман, да гледам романтичен филм или да слушам Тейлър Суифт, без да се сетя за теб. Ти си навсякъде в моя малък свят. А аз къде съм в твоя? Отговори си сам на този първи и последен въпрос. Аз не искам отговор, защото отново искам да те забравя.
Може пък някой ден някой далеч по-съвършен да ме „омагьоса”. Но съществува ли такъв? Сбогом, поне засега! Прегръщам те, любими! Усещаш ли парфюма ми? Ухае на липи...
Как да се обръщам към теб? Не смея да те нарека „скъпи”, защото така ме боли още повече. Не смея да те нарека „мили мой”, защото макар и да си мил, никога не си бил мой, а и едва ли ще бъдеш. Не смея да те нарека по име, защото Те ще разберат кой си. А аз не мога да го позволя. Разкривам прекалено много за самата себе си. Затова няма да те наричам никак. Но така дали ще разбереш, че това е точно за теб? Аз ще живея с надеждата, че щом прочетеш и последният ред, нещо в теб ще трепне и ще си кажеш: „ Да, да. Това е от нея. ”
Как си тази вечер? Какво правиш? Аз съм добре, или поне с такава мисъл живея. Сега си седя в леглото. Тази юнска нощ е студена, но все пак балконската врата е широко отворена, защото навън липите са цъфнали. Точно срещу прозореца ми е най-голямото и красиво дърво. То е толкова ароматно! Денонощно в стаята ми се носи нежният полъх на вятъра, който донася приказният аромат на липи.
Разкарах ти прекалено много за ароматните дървета... Сега е време да ти разкажа за моите чувства към теб. Ще се опитам да не говоря за „нас”. Защото няма такова понятие. Има само „Ти” и „Аз”. Никога не стигнахме по-далече от това. Никога не говорихме открито. Никога не бяхме достатъчно смели, за да признаем чувствата си. Или по-скоро аз не бях. Та, дори не ми е известно дали ме обичаше?! Изобщо някога привлякох ли те с нещо?! Кажи ми.
Отговорът не е от значение. Каквото и да кажеш, аз ще те обичам. Тайно, наивно, някак по детски. Но истински. Може да не съм живяла много, може да не съм се влюбвала в никого другиго. Може да съм жалка. Но все пак те обичам.Обикнах те преди близо половин година. А от теб – „ни вик, ни стон”, до ден днешен. И все пак – никой не може да те заличи от съзнанието ми. Може да те забравям за час-два следобед. Но какво от това? Нали все пак заспивам и се събуждам с мисълта за теб. Да, осъзнавам, че съм невероятно глупава. Ти ме мислеше за супер умно момиче, което говори във всяка една област без затруднение, мила, с големи мечти и прекрасна коса! Досега съм постигала всяко едно нещо, което съм си поставяла за цел. А ти беше нещо много по-възвишено от цел. Ти бе мечта. Блян. Необходимост. Така и не можах да те спечеля.
И един ден просто се отказах...
Но чувствата надделяха. И така, послушах сърцето си, което в крайна сметка не ме доведе до никъде. Само до меланхолия, болка и неизвестност. Сега не мога да не чета любовен роман, да гледам романтичен филм или да слушам Тейлър Суифт, без да се сетя за теб. Ти си навсякъде в моя малък свят. А аз къде съм в твоя? Отговори си сам на този първи и последен въпрос. Аз не искам отговор, защото отново искам да те забравя.
Може пък някой ден някой далеч по-съвършен да ме „омагьоса”. Но съществува ли такъв? Сбогом, поне засега! Прегръщам те, любими! Усещаш ли парфюма ми? Ухае на липи...
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари