И защо да страдам по нещо отдавна загубено...? Всъщност сега разбирам, че аз никога не съм те имала. Така, както лятото няма студеният вятър на Януари; както зимата няма изпепеляващото слънце на Август, и така, както ги няма вече сълзите в очите ми.   Но поне в едно съм сигурна. Ти ме имаше. Макар, че не ме искаше, ме имаше-цялата. От тялото до душата. От мислите и мечтите до кошмарите.   Седя до телефона, моля се да не звъннеш. Защото видя ли ти името на екрана, вдигам.    Наскоро те погребах. Сега не съществуваш. Мразя духове, така че не звъни. Остави ме да избягам.